бизнес в селското стопанство :: Решение № 2 от 31 март 2011 г. по конституционно дело № 2 от 2011 г

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.01.2016 12:09 - Решение № 2 от 31 март 2011 г. по конституционно дело № 2 от 2011 г

Автор: 1agroes2bg Категория: Бизнес

Прочетен: 757 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 06.01.2016 12:10

РЕШЕНИЕ № 2 от 31 март 2011 г. по конституционно дело № 2 от 2011 г. Конституционният съд в състав: председател: Евгени Танчев, членове: Емилия Друмева, Владислав Славов, Димитър Токушев, Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Георги Петканов, Ванюшка Ангушева, Стефка Стоева, Румен Ненков, при участието на секретар-протоколиста Мариана Георгиева разгледа в закрито заседание на 31 март 2011 г. конституционно дело № 2 от 2011 г., докладвано от съдията Румен Ненков. Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 150, ал. 3 от Конституцията на Република България (Конституцията). Делото е образувано на 07.02.2011 г. по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 75, точки 5 и 6 от Закона за българските личните документи – ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен бр. 23 от 2011 г.). В искането се твърди, че посочените разпоредби неоправдано накърняват основното право на гражданите по чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията свободно да напускат пределите на страната, тъй като въвеждат ограничения, които не се вместват в допустимите рамки, очертани изчерпателно с чл. 35, ал. 1, изр. 2 във връзка с чл. 57, ал. 1 и 2 от Конституцията. С определение от 17.02.2011 г. искането на омбудсмана е допуснато за разглеждане по същество. Като заинтересувани страни по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на вътрешните работи, министърът на финансите, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, главният прокурор, Висшият адвокатски съвет, Националната агенция за приходите, Агенцията за държавните вземания, Асоциацията на държавните съдебни изпълнители в България, Камарата на частните съдебни изпълнители, Съюзът на юристите в България, фондация „Български адвокати за правата на човека“, фондация „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ и Българският хелзинкски комитет. Искането на омбудсмана се подкрепя изцяло от министъра на вътрешните работи, Висшия адвокатски съвет, Съюза на юристите в България, фондация „Български адвокати за правата на човека“ и фондация „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“, а в частта относно чл. 75, т. 5 ЗБЛД – и от Камарата на частните съдебни изпълнители. Обратно, Министерският съвет, министърът на правосъдието, министърът на финансите, Националната агенция за приходите и Асоциацията на държавните съдебни изпълнители, а само по отношение на чл. 75, т. 6 ЗБЛД и Камарата на частните съдебни изпълнители, считат, че оспорените ограничения надлежно обслужват общественополезните цели, които са признати от Конституцията. Конституционният съд, като обсъди доводите в искането, становищата на заинтересованите страни и релевантната правна уредба, прие следното: Оспорените разпоредби се намират в раздел І („Принудителни административни мерки“) на глава седма („Мерки за административна принуда“) от ЗБЛД. Съгласно точка 5 на чл. 75 ЗБЛД „не се разрешава напускане на страната …на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква „а“ и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви „а“ и „б“ от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс“. При наличието на публично вземане, по-голямо от 5000 лв., за което не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите, министърът на вътрешните работи или упълномощеното от него лице е обвързан да наложи ограничителна мярка на длъжника или на членовете на контролните или управителните му органи, стига това да е поискано от органа, установил вземането, или от съответния публичен изпълнител. Съгласно точка 6 на чл. 75 ЗБЛД също императивно „не се разрешава напускане на страната на…лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение“. Несъмнено горепосочените разпоредби ограничават упражняването на основното конституционно право на гражданите свободно да напускат пределите на страната (чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията). Това право е неотменимо, без да е абсолютно (чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията). То може да бъде ограничавано, но само при спазване на условията по чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията – ограничението да е установено със закон и да е насочено към адекватна, пропорционална защита на конституционно признати ценности, като националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Изходът на делото зависи от отговорите на два въпроса: първия – дали поначало законодателната цел, обусловила приемането на оспорените разпоредби, е легитимна от гледната точка на основния закон на страната, и втория – дали въведеното ограничение е наложително, подходящо и съразмерно правно средство за постигане на визирания от Конституцията резултат в условията на демократичното общество, което балансирано трябва да защитава правата и свободите на всички свои членове. В случая чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са законови разпоредби, които са насочени към обслужване на принудителното изпълнение на установените по-значителни публични задължения към държавата и общините (невнесени данъци, такси, осигуровки, митни сборове и др. в размер над 5000 лв.) и на съдебно признатите частни вземания в големи размери. Предназначението им e да доведат до по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен имуществен интерес, който в повечето случаи по своя обхват и значимост не би могъл да се свърже с обективна необходимост да бъдат защитени животът, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло. Само в изключителни и на практика твърде редки хипотези своевременното изпълнение на едно парично задължение би обусловило преодоляване или предотвратяване на състояние на реална непосредствена опасност за националната сигурност и народното здраве според конституционното съдържание на двете понятия, отразено и в редица парламентарни актове – вж. § 1, т. 1 и 2 от допълнителните разпоредби на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ (обн., ДВ, бр. 109/2007 г., последно доп., бр. 9/2011 г.); т. 20 от Концепцията за национална сигурност на Република България (обн., ДВ, бр. 46/1998 г.); чл. 2 от Закона за здравето (обн., ДВ, бр. 70/2004 г., последно доп., бр. 9/2011 г.) и др. При всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. Дори и да не застрашава националната сигурност и народното здраве, неизпълнението на сериозно по размер публично задължение към държавата или общините в една или друга степен подкопава икономическите основи на социалната държава, създава риск за надлежното, своевременното предоставяне на плащанията и услугите, необходими за реализиране на конституционно установените основни права, като правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, правото на здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване, правото на образование, правото на здравословна и благоприятна околна среда и др. От друга страна, неизпълнението на осъдителните съдебни актове за частни парични задължения в големи размери засяга конституционно признатите интереси на физическите и юридическите лица да се ползват от частната собственост като тяхно основно право по смисъла на чл. 17 от Конституцията, накърнява свободата им да поемат отговорност за своето съществуване на базата на законно придобито имущество, включващо и вземания (вж. Решение № 15 по к.д. № 9 от 2010 г., Решение № 7 по к.д. № 1 от 2001 г., Решение № 17 по к.д. № 14 от 1999 г., Решение № 22 по к.д. № 24 от 1996 г. и др.). Затова според Конституционния съд ограниченията по оспорените две законови разпоредби имат легитимна цел по смисъла на чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Наистина лицето, обвързано със задължения в изпълнителния процес, може недобросъвестно да създава прегради за неговото нормално развитие, като съзнателно възпрепятства получаването на покани, съобщения и призовки, не осигурява достъп до подлежащи на контрол обекти, отказва да представи информационни носители или да даде обяснения, укрива имущество и т.н. В тези случаи временното ограничаване на основното право на гражданина да напуска страната би било адекватно средство – стимул за удовлетворяване на кредитора по публичното или частното вземане. Основният недостатък на оспорената правна уредба е, че не прави никакво разграничение между длъжник, който при липсата на обективна възможност за незабавно изпълнение на дълга (независимо дали е публичен или частен) всячески съдейства на органите по изпълнението, и онзи, който с поведението си съзнателно осуетява или забавя удовлетворяването на вземането. Според действащия закон ограничението за напускане на страната задължително се взема по отношение на всеки, който дължи и не изпълнява, а от това следва, че когато се налага на лице, което не затруднява изпълнението, има единствено наказателен характер. В последния случай мярката няма да е наложителна за отбрана от опасността, нито би съставлявала подходящо средство за постигане на конституционно оправданата цел. Нещо повече, понякога би могла дори да навреди на изпълнението – например, когато длъжник с правомерно поведение в изпълнителния процес има осигурена работа и обективна възможност да увеличи имуществото си в друга държава, особено при отчитане на възможността за свободно движение на работната сила в рамките на Европейския съюз. Конституционният съд счита, че надлежното изпълнение на паричните задължения (публични и частни) не съставлява по-висока по степен ценност от ефективното развитие и приключване на наказателния процес в разумен срок. Констатацията за тази ценностна равностойност се налага с оглед на обстоятелството, че под формата на мярка за процесуална принуда, при това само по обвинение за тежко умишлено престъпление, на обвиняемия също може да бъде наложена забрана да напуска пределите на Република България – вж. чл. 68 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Сравнението между двата правни режима се налага, за да се прецени доколко оспорената административна принуда е адекватно, съразмерно средство за постигане на легитимната цел, която преследва. Поведението на някои лица, които умишлено се стремят да осуетят или затруднят изпълнението на публични и частни задължения, може да съдържа и признаците на престъпление от общ характер – вж. чл. 227б – 227е, 255 – 255а, 258, чл. 270, ал. 1 и чл. 296 от Наказателния кодекс. Посочените посегателства задължително изискват провеждане на наказателно производство, но повечето не съставляват тежки престъпления, поради което в тези случаи на обвиненото лице въобще не може да бъде наложена забрана за напускане на страната като мярка за наказателно-процесуална принуда по чл. 68, ал. 1 НПК. Такава мярка е допустима само за относително малкото на брой по-сериозно наказуеми деяния, но дори и тогава сравнението показва, че наказателно-процесуалната принуда е значително по-мека от административната по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД. Първо, забраната за напускане пределите на страната по НПК се налага само за умишлени деяния, докато в производството по ЗБЛД формата на вината е без значение. Второ, ограничението по НПК не изключва възможността, при това съчетана с достъп до съдебен контрол, за разрешаване при необходимост на инцидентно напускане на страната, докато аналогична възможност въобще не е предвидена след налагането на административната забрана. Трето, за разлика от наказателно-процесуалната мярка, която при отпадане на нуждата подлежи на отмяна от съда (чл. 68, ал. 5 НПК), административното ограничение е неотменимо до свеждането на паричното задължение под размера, определен от закона като материалноправно основание за вземане на мярката, независимо от възможността преди това принудата да е дала желания резултат, т.е. да е настъпила позитивна промяна в поведението на длъжника, състояща се в пълно съдействие за удовлетворяване на кредиторите. От гореизложеното следва, че оспорената от обмудсмана законова уредба, по силата на която чрез принудителна административна мярка автоматично и неопределено във времето се ограничава основното право на гражданина свободно да напуска страната, съставлява прекомерно, неподходящо правно средство за постигане на целта, която е принципно съвместима с Конституцията. Затова Конституционният съд достига до заключение, че разпоредбите, предмет на настоящия конституционен контрол, действително излизат извън позволените рамки по чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Разпоредбите на чл. 35, ал. 1 от Конституцията и чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи не се различават съществено по смисъл и съдържание. Ето защо няма нищо нелогично в това, че констатациите на Европейския съд по правата на човека, изложени в някои негови актове (вж. Решение от 23.05.2006 г. по делото Ринер срещу България; Решение от 26.11.2009 г. по делото Гочев срещу България), в общи линии съвпадат с оценката на Конституционния съд за непропорционалност на оспорените от омбудсмана ограничения. Отделно точка 5 на чл. 75 ЗБЛД противоречи и на принципите на правовата държава по смисъла на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Разпоредбата съдържа възможност за налагане на ограничение на основно право по чл. 35, ал. 1 от Конституцията на всички членове на управителните и контролните органи на юридическото лице – длъжник по публично вземане, въпреки че някои от тях нямат правно установена компетентност да извършват разпоредителни действия, включително и разплащания, с имуществото на длъжника, нито определени от закона представителни или други функции в производството за принудително изпълнение. В тези случаи се санкционира чуждо поведение, като се нарушава принципът на личната отговорност, което е допустимо само по изключение при призната от правото необходимост да се поправят причинени вреди (в този смисъл вж. т. 15 от Решение № 11 по к.д. № 13 от 2010 г.). С обявяването на противоконституционността на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД ще се създадат благоприятни предпоставки за по-пълно и прецизно транспониране на разпоредбата на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., която свежда допустимите основания за ограничаване на движението на граждани на Европейския съюз и техните семейства в рамките на Общността само до съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, без да визира общо правата и свободите на другите. Нещо повече – изрично забранява въвеждането на такива ограничения за постигане на икономически цели. По гореизложените съображения Конституционният съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционен съд РЕШИ: Установява противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 от Закона за българските лични документи (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.). Решението е подписано с особено мнение от съдиите Димитър Токушев, Красен Стойчев и Ванюшка Ангушева, а съдиите Пламен Киров и Стефка Стоева са представили становища по делото. Председател: Евгени Танчев ОСОБЕНО МНЕНИЕ на конституционните съдии Димитър Токушев, Красен Стойчев и Ванюшка Ангушева по конституционно дело № 2 от 2011 г. Подкрепяме решението в онази част от мотивите, в които се излагат съображения относно допустимостта на ограничителната мярка по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД, изразяваща се в забрана определени длъжници да напускат страната, да не се издават или да се отнемат задгранични паспорти и заместващи ги документи за преминаване на държавната граница. Член 35, ал. 1 от Конституцията допуска основното право да се напускат пределите на страната да може да бъде ограничавано със закон, когато се засягат националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. По този начин чл. 35, ал. 1 от Конституцията предвижда три равностойни по своето значение основания за ограничаване на правото на свободно напускане пределите на страната, които да се развият в законодателството. Защитата на правата на другите граждани според нея е също толкова съществено основание за ограничаване на правото, колкото и защитата на националната сигурност. Очевидно границите, в които правото на свободно напускане пределите на страната може да се разпростира, са очертани на конституционно ниво, като идеята е, че правото на свободно придвижване не може да има приоритет пред националната сигурност, народното здраве и чуждите права. Да се допусне, че правото свободно да се напускат пределите на страната не може да се ограничава за сметка на правата на другите граждани, означава да се излезе извън конституционната рамка и да се постави под въпрос смисълът им на ценностна категория, която Конституцията признава и защитава. Колкото до вида на средствата, които ще осигурят конституционно установения баланс и дали те са подходящи, то законодателят ще трябва да се ръководи от конституционната рамка. След като Конституцията въвежда общата клауза, че наред с националната сигурност и народното здраве и правата на другите са ограничител на правото свободно да се напускат пределите на страната и в тозисмисъл им отдава по-голямата тежест като конституционна ценност, то възможността да се преценява, дали ограничението е по-голямо от необходимото, би могло да се обсъжда единствено в контекста на забраната за злоупотреба с право (чл. 57, ал. 2 от Конституцията). Обратното означава да се коригира установеният конституционен модел. В този смисъл принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД обслужва конституционна цел и затова сама по себе си тя не може да бъде противоконституционна, нито пък да се отрича нейната допустимост. Подобна мярка не е прекомерна, защото не въвежда ненужни или пък несиметрични ограничения за длъжника в рамките на започналото принудително изпълнение с оглед целения от нея резултат. Тя просто ограничава възможността длъжникът, който е осъден, да блокира започването на изпълнителния процес или да го протака във времето. В този смисъл тя обслужва в някаква степен ефективното развитие на изпълнителния процес, а отсъствието на длъжника може само да забавя и да отдалечава във времето неговото приключване. Въпросът, дали принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД е прекомерна по отношение засягания интерес, отговорът се съдържа в самия текст. Мярката се налага не за всяко публично вземане, респ. вземане, а за онези от тях, които са над определен размер, не са обезпечени и за които това е поискано. Това става с мотивирана заповед, в рамките на определено производство при спазване на общите условия за действителност на административните актове, вкл. съответствие с целта на закона, която подлежи както на административен, така и на съдебен контрол. Важен елемент в баланса на принудителната административна мярка и целта, която тя преследва, е и обстоятелството, че тя може да не се наложи, стига длъжникът да представи обезпечение, вкл. поръчителство, гаранции и т.н., и затова е неприемливо да се твърди, че възможността да се избегне налаганата мярка е свързана единствено с изпълнението на дълга. Понятието „обезпечение“ по смисъла на закона има широки граници. Следователно длъжникът, който е осъден с влязло в сила съдебно решение или друг акт за установяване на публично вземане, може да блокира налагането на принудителната административна мярка и да напуска свободно пределите на страната. Рискът обаче трябва да бъде за него, а не за кредитора под претекст, че длъжникът е лишен от правото си свободно да напуска пределите на страната. Още повече тъкмо по този начин той ще съдейства на изпълнението и в този смисъл от него в най-голяма степен ще зависи, дали да се приложи мярката по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД. Да се изисква от него друга форма на съдействие е ненужно, доколкото става дума за парично задължение и обстоятелството, дали длъжникът разполага с необходимите парични средства, е без значение. В този смисъл издаването на заповедта няма да наруши принципа за съразмерност – административният акт не засяга в по-голяма степен права и интереси, отколкото е необходимо за целта, за която се издава тази заповед. Органът, който налага мярката по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД, действа при условията на обвързана компетентност. Тази постановка на закона има своето оправдание във факта, че той не може да постъпва по друг начин освен да се подчинява на влязло в сила съдебно решение или акт за установяване на публично вземане, защото те са задължителни за него. Съответно съдебният контрол ще бъде контрол за законосъобразност с възможност делото да бъде решено по същество от него. Колкото до размера на вземането, така както е фиксиран в чл. 75, т. 5 ЗБЛД, сам по себе си той не може да бъде основание за противоконституционност. Въпросът има различни аспекти, вкл. размерът на сумата да бъде достатъчно голям, за да оправдава задвижването на административната процедура по налагане на мярката, и в същото време необходимо е законът да си дава сметка, че прекалено високият размер би ограничил възможността длъжникът да блокира налагането на мярката, като представи обезпечение. Колкото до хипотезата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, тук законодателят е използвал бланкетна формула „големи размери“. Неправилно би било целта на принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД да се свързва единствено с частния имуществен интерес или пък с имуществена цел по смисъла на Директива 2004/38/ЕО. Без значение дали става въпрос за публично или частно вземане, чрез тях се гарантира стабилността на правния ред, защитава се правната сигурност, доколкото става въпрос за влязло в сила осъдително съдебно решение или акт за установяване на публично вземане, което трябва да бъде изпълнено. Не споделяме и развитата в мотивите теза, че преценката за тежестта на дадена принудителна административна мярка трябва да се преценява през призмата на визирани в НПК мерки за процесуална принуда. Те имат различни цели и се прилагат по отношение на различни по своя характер правоотношения – материални и процесуални, в рамките на наказателния процес. Следователно липсва база за сравнение. Разбирането, че проблемите на правния ред трябва да се преценяват през призмата на наказателното право и на наказателния процес, е израз на неприемливата постановка, че криминализацията на деянията е най-ефикасна форма на правно регулиране. Търсенето на основание за отпадане на принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД в нарушаването на правото свободно да се напускат пределите на страната не е нищо друго освен желание да се ограничат формите на правна принуда и отказ на държавата да се намесва в сфери, в които тя е длъжна да се намесва, като осигури принудителното му изпълнение. Едно влязло в сила съдебно решение или друг акт за установяване на публично вземане, ако не е гарантирано с държавна принуда или пък от възможността тя да влезе в действие, респ. ефективно тя да бъде в състояние да го наложи, няма особен смисъл и може да подхранва правния нихилизъм. Конституционни съдии: Д. Токушев Кр. Стойчев В. Ангушева СТАНОВИЩЕ на конституционните съдии Пламен Киров и Стефка Стоева по конституционно дело № 2 от 2011 г. Съгласни сме с диспозитива на решението, защото считаме, че чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД противоречи на чл. 35, ал. 1 от Конституцията и на международни договори, по които България е страна, но не споделяме част от мотивите на мнозинството от съдиите. Безспорно правото на българските граждани да напускат пределите на страната и свободно да се придвижват като граждани на Европейския съюз може да бъде ограничавано със закон за постигане на легитимна цел, каквато е опазването на националната сигурност, обществения ред, народното здраве, правата и свободите на други граждани. Намираме, че въведеното ограничение за напускане на страната не може априори да се обяви за пропорционално или непропорционално на легитимната цел, защото пропорционалността е винаги конкретна на базата на конкретните факти. По наше разбиране мотивите на решението могат да бъдат допълнени в смисъл, че съществено за обосноваване на крайния резултат по делото е, че оспорените разпоредби предвиждат автоматизъм при налагане на принудителната административна мярка, и то за неопределен период от време. При тази законова уредба само наличието на финансово задължение на лицето над 5000 лв. и липсата на надлежно обезпечение са фактическо основание министърът на вътрешните работи или упълномощено от него длъжностно лице задължително във всички случаи да наложи забрана на лицето за напускане на страната. Оспорената уредба не позволява на административния орган да извърши преценка на личното поведение на лицето и да прецени дали то представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и само в тази хипотеза да наложи принудителната административна мярка. Считаме, че ограничаването на едно от основните права на гражданина – правото да напуска пределите на страната, може да бъде извършено със закон в посочените в чл. 35, ал. 1 от Конституцията случаи, но административният орган трябва да разполага с оперативна самостоятелност да прецени наложително ли е, дали, кога и за какъв срок може да приложи принудителна административна мярка при наличието на действителна заплаха на лицето. Обстоятелството, че чл. 78 ЗБЛД изисква прилагането на мярката да става с мотивирана заповед, не променя извода ни за липсата на преценка и не считаме, че тя е безусловна гаранция за законосъобразност на заповедта, защото поначало всички административни актове трябва да бъдат мотивирани. Следва да се отчете и специалният ред, който е предвиден в чл. 79, ал. 2 ЗБЛД за издаване на заповедта, а именно, че не се прилагат разпоредбите на чл. 26 АПК за уведомяване от страна на административния орган за започналото производство и чл. 35 АПК, който изисква административният акт да се издаде, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани. При предоставяне на оперативна самостоятелност на административния орган той ще може във всеки отделен случай да прецени да наложи или не принудителна административна мярка и мотивите му към заповедта ще бъдат проконтролирани от съда, защото и оперативната самостоятелност подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. При такъв законодателен подход ще може да се установи приложената принудителна административна мярка пропорционална ли е на легитимната цел за опазване на обществения ред, или цели да ограничи неправомерно конституционното право на напускане на пределите на страната на гражданите, които имат задължения в големи размери към държавния бюджет, към физически и юридически лица или към чуждестранни лица, т.е. дали налагането й не е продиктувано от икономически цели. При преценката на всеки конкретен случай може да се реализира нормата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията, а именно да не се допуска злоупотреба с права, включително и с такива, закрепени в основния закон. В същото време е недопустимо да се упражняват права в случай, че по този начин се накърняват права и законни интереси на други субекти. Автоматизмът при налагането на принудителната административна мярка по чл. 57, т. 5 и 6 ЗБЛД я превръща по-скоро в средство за репресия по отношение на личността, отколкото да гарантира изпълнението на нейните юридически задължения. Конституционни съдии: Пл. Киров Ст. Стоева 4662

Нагоре